“Да се влюбиш в себе си е началото на една доживотна любов” 

 Оскар Уайлд 

    Любов, живот, начало - три думи, които носят силно емоционално  значение и са в основата на множество въпроси, които си поставяме ежедневно. Любовта, както я описва и Виктор Франкъл, е едно от трите основни направления, в които може да се намери смисъл в живота. Тя му придава дълбочина, цвят, перспектива. Животът дава на любовта време и трайност. А началото определя пътя, по който ще тръгнем при някакво събитие в живота си. Така трите понятия стават неразривно свързани и често асоциирани едно с друго. 

    Логически структуриран и ясен, цитатът на Оскар Уайлд разкрива още една важна особеност на термина “любов”. Тя не е лъч светлина насочен навън, а е едно вътрешно явление у Аза, което обозначава собственото му уважение и отговорност към самия него. Влюбването е многостепенен и невъзвратим процес, който свързва духа с материята и е предпоставка за поставянето на началото на едно морално и емоционално развитие, което продължава до смъртта  на индивида. Откритието на себелюбовта в най-съвършената й форма е кулминацията на живота на Аза и отношенията му с другите, защото самосъзнанието за идентичността, потенциала и уменията му не може да бъде лесно променено. 

    Конвенционално терминът “любов” се използва в контекст с участие на двама души. Когато се говори за себелюбов, в съзнанието ни изниква думата “нарцисизъм”, която има негативни конотации. Често хората, които уважават личността си, са отлъчвани от обществото и силно критикувани. Всъщност, ако човек не обича себе си, как може да се очаква да развие някакви чувства за друго същество, каквото и да е било то? Именно себелюбовта е опората за всички останали връзки. Тя допринася за хармония, експресивност, искреност. Според Ейбрахам Маслоу тя дори може да се разгледа като по-висшо стъпало в Пирамидата на потребностите, което доказва нейната важна роля в достигането на “себеактуализацията”. 

    Нарцисизмът, от друга страна,  често се асоциира с предмети като картини и огледала, както е и показано в “Портретът на Дориан Грей”, която е и най-известната творба на Оскар Уайлд. Те обаче са свързани с преклонение пред пасивно изображение, което не изживява никакво развитие. Самият Дориан Грей се пренася в една картина и остава там завинаги, като започва да деградира личността си и да губи своите качества. И в края на книгата той искрено се мрази. Това доказва, че нарцисизмът, преклонението само пред външните характеристики, не е себелюбов и не е подходящо да се използва като синоним. 

    Терминът “любов” има конотации на приемане, посвещение, дори и саможертва. Разглеждайки я като посвещение на самия себе си, може да я свържем отново с развитие, усилия, отговорност. Тя не е пасивна, а активна и представлява едно дълго пътуване, а не само дълготрайно чувство.  И точно както най-продължителните пътувания нямат крайна цел, така и себелюбовта няма крайна точка, има само начало, което, ако се замислим, също се определя трудно. Важен е процесът, при който откриваме нови версии на самите нас, прощаваме си и продължаваме напред, но само с помощта на вътрешната си адмирация. 

    Както споменахме, себелюбовта е свързана със самооценката на Аза, което означава, че тя не се базира само на чужди оценки - били те възхвали или обиди, а е вътрешно изживяване. Нека да си представим, че сме единственият човек на Земята. Дали ще се обичаме или мразим зависи силно от спомени и мисли за предходни действия. Ако обаче утвърдим чувство на любов и възхищение, ще може ли да го променим, при условие че няма външна намеса? В такъв случай самооценката ни ще бъде базирана само на личните ни мнения, действия и мисли и е независима от чуждо влияние, което да я промени по какъвто и да е начин. 

    Поради нереалността на ситуацията може да се обори същността на самооценката, но дори и във филми, литературни произведения и картини се утвърждава идеята, че любовта не зависи от мнението на останалите, колкото и те да са близки. Като разглеждаме себелюбовта като посвещение, ние я превръщаме в стабилна ценност. И както ценностите са изградени от самите нас и са наш ориентир в света на морала, така и себелюбовта ни помага да се спасим от хората, които ни влияят отрицателно, от събития, които индуцират стрес и чувство на несъвършенство у нас, от местата, които са опасни за нас,  накратко - тя поддържа живота ни. Именно затова е лесно да й поставим дълготраен характер и дори  да я определим  като “доживотна”.

    А всъщност има ли нещо доживотно, нещо, което стои до нас от първото ни поемане на въздух до последния ни дъх? Учудващо или очаквано - това сме самите ние, или по-точно нашата идентичност. Отново връщайки се на самооценката, можем да добавим, че когато хора се появяват, я понижават или я повишават, но когато те изчезнат, позициите им могат да бъдат променени от Аза. Дори и връзките с останалите да се разрушат напълно, то връзката ни със самите нас не може да бъде прекъсната. Не можем да спрем да бъдем човекът в собственото си съзнание. Винаги имаме изображение за самите нас - може да е лошо или добро, но щом веднъж започнем да уважаваме себе си и делата си, то нататък трудно ще забравим това откритие.

    Когато сме малки се учим да четем. След време вече се научаваме напълно - това става наше умение. Дори и да не четем книги за 5 години, ние пак помним как да четем. След време, когато хванем книгата в ръка, ние може и да сричаме, да разглеждаме и прочитаме думите по-бавно, но независимо от това, сме читатели. Различава се само бързината и степента ни. И въпреки това лесно може отново да я придобием чрез опит. И точно така загубена за кратко време, себелюбовта отново може да се намери, защото все още е налична в съзнанието ни. От една страна, тя  е съвършена идея, неподвластна на промяна, но от друга страна, тя също може да се надгражда и да се развива, като се достига себеактуализацията. 

    Да се върнем отново на “Портретът на Дориан Грей”. Когато Дориан започва да се влюбва в себе си, той изживява нравствен катарзис, който обаче не е насочен към себеактуализация, поради причината, че Дориан не познава идентичността си и не знае кой е всъщност. Но поглеждайки го от друг ъгъл, елиминирайки картината, той премахва и себе си - слага край на живота си. И ако приемем, че картината символизира преклонението му към себе си, то то завършва само и единствено със смъртта му. 

    Влюбвайки се в себе си, минаваме през прага на една врата, зад която са заключени всичките позиции и мнения на околните. В нашия нов свят имаме право да пътуваме към самоактуализацията чрез отдаденост към личностното развитие и отговорност към идентичността ни. Себелюбовта е трайна, има дълбоки емоционални корени и е трудна за елиминиране. Ако тя не е искрена и свързана с душата на Аза, то тя лесно може да бъде разрушена, както при Дориан, но въпреки всичко, след като е поставено началото на този катарзис, тази еволюция, то тя ще продължи до края на живота на индивида. 

#AmbassadorSchools

Автор: Михаела Петрова    10 ,,б'' клас