В дълбините на отмъщението

        Бе студена есенна нощ, дъждът бе спрял, а вятърът постепенно утихваше. Усещаше се мирисът на напоена почва и влажна шума. Улиците бяха мокри, а по тях бавно пълзяха охлюви. В локвите до бордюрите се виждаше вълнение, причинено от дъждовните капки, падащи от останалите по дърветата шарени листа. Животните търсеха къде да се приютят: Птичките, излъгали се да останат на студа, се прибираха в гнездата си или в някое старо кухо дърво. Уличните котки също бяха открили къде да пренощуват, било то под някой казан за боклук, или върху някоя шахта, от която излиза топла пара. Хорските домове бяха отоплени, в едни грееха камини, а други разчитаха на слабо парно, което едва-едва излъчваше топлина. Нощта беше тиха, всичко спеше: почти напълно голите дървета, премръзналите животни и хората в апартаментите и къщите си. Единствената мелодия, която свиреше бе песента на бавнотечащата река, пресичаща градчето.

През прозореца на един от апартаментите се виждаше горящият огън в камината и почти пълните с храна чинии, оставени върху масата след вечеря. Недокоснатите гозби подсказваха, че в дома нещо не е наред. Апартаментът бе хубаво обзаведен. Стените бяха облепени с винилни тапети в бежово-кафявата гама, дизайнът им беше изчистен и семпъл, но на места имаше окачена по някоя картина с флорални мотиви. Диванът стоеше по средата на хола и бе в тон със стените, а под него лежеше кръгъл пухкав килим. До вратата, водеща към балкона, имаше високо растение, може би фикус, засадено в красива керамична саксия, която изглеждаше ръчно боядисана, а на самия балкон беше поставена масичка за кафе с два стола около нея, всичко това подсказваше, че този дом принадлежеше на дълго влюбена двойка, но в спалнята се виждаха няколко смачкани и хвърлени по пода дрехи, както и висок мъж, който седеше на ъгъла на своето легло. Каква бе тази злокобна тишина, окопирала целия имот? Това би се запитал всеки, който види тази тъжна картина. Човекът, втренчен в пространството със своя безличен поглед, просто стоеше и си мислеше. Мислеше за това, което се бе случило по-рано през деня, мислеше си за своята любима, ако изобщо все още я смяташе за такава. Мислеше за случката, която се бе разиграла преди едва няколко часа. В главата му се въртеше момента, в който той научи за измамата, за лъжата, за изневярата на съпругата си. 

        На този ден те честваха своята годишнина. Били се запознали преди точно десет години. За да приготви изненада на своята Далия, Рафаел бе решил да не ходи на работа. Навън слънцето грееше ясно, а мъжът беше приготвил любимото ястие на скъпата си дама, това което били споделили на първата си среща преди толкова години, и това което споделят на тази дата всяка година оттогава. Бе отишъл на край града, за да ѝ купи най-големия букет, разбира се от далии. Всяко цвете изглеждаше по-красиво от това до него. Едното беше бяло и голямо, съседното имаше розови оттенъци по ръбчетата на венчелистчетата си, а третото изпъкваше със заострените си листенца. Когато забеляза, че наближава време съпругата му да се върне, той подреди масата, запали свещи и приготви букета. Чакаше я той да се прибере, ала ставаше все по-късно и нямаше дори следа от Далия. През прозореца се виждаше небето, което се бе изпълнило с тъмни облаци, чернеещи се и хвърлящи злокобна сянка над малкото градче. Зазвуча драматичната песен на вятъра, който разлюля дърветата, засадени покрай блоковете. Започвайки да се притеснява, човекът, който все още чакаше, излезе на балкона. В момента, в който той погледна надолу към редените по тротоара паветата, силен гръм прекъсна сонатата на бушуващия вихър, а Рафаел остана безмълвен. Видя как Далия дарява друг мъж, непознат за него, с една от целувките, които твърдеше, че принадлежат само на съпруга ѝ. Черните облаци се стекоха надолу под формата на едър дъжд, който се сливаше със сълзите на вкаменения на балкона мъж. Когато видя, че жена му, си казва довиждане с любовника си, се осъзна и се прибра. Ястията бяха изстинали, свещите - изгорели, букетът започваше да вехне, а мъжът седна сковано на дивана, гледайки към вратата. Погледът му ставаше все по-празен, а атмосферата все по-отблъскваща и мрачна. Не знаеше какво да направи, размишляваше дали да се престори, че видяното не се е случило и да чака момента, в който Далия ще признае за извършения грях, или сам да се изправи срещу нея, търсейки отговор на въпроса: Защо? Вглъбен в мислите си, той дори не забеляза, че тя е вече пред него, а втренчените му обездушени очи я пронизваха като остриета, без самият той дори да подозира. В един момент мъжът се събуди от транса, в който се бе изгубил, бе забравил всичките си размишления и тихо изрече с разтреперен глас:

    – Защо…? - Изричайки тази една единствена дума, той усети камък в гърлото си и не успя да каже нищо повече. Това обаче бе достатъчно за Далия. Тя разбра какво е видял мъжът ѝ. Без да казва нищо, жената обърна гръб и напусна апартамента, а мъжът мудно се премести в спалнята си, след като си гребна веднъж от вечерята за да не заспива гладен. 

        Колкото повече мислеше, толково по-трудно му бе да проумее как това е реално, надяваше се всичко да е просто един кошмар, от който ще се събуди всеки момент. Човекът бе не само съкрушен, но и огорчен. С всяка изминала минута тъгата му се превръщаше в ярост и в желание за мъст. Човекът легна, но не успяваше да заспи. Затвори ли очите си, виждаше образа на съпругата си: умайните ѝ тъмни очи, които контрастираха с русите ѝ коси караха кръвта му да кипи. Той не можеше да стои в кожата си, всеки спомен, който изникваше в съзнанието му, подхранваше яростта и желанието му да си отмъсти. Той вече не приличаше на себе си. Къде се бе изгубил нежният мил романтик?

        Така и не заспа. Цяла нощ лежеше, втренчен в тавана, без да помръдне. В стаята се чуваше единствено бавното му дишане и тиктакането на часовника, окачен на стената срещу леглото. Стрелките се въртяха, но часовете сякаш не се сменяха, човекът, макар буден, не знаеше къде се намира. Беше загубил представа за времето и пространството. Можеше да мисли само за отмъщението. В този момент единственото, което искаше бе да накара съпругата си да изпита същото, което беше преживял той. След мнозина тракания на часовника слънцето започна да изгрява над блоковете. Небето се обагри с хиляди цветове и нюанси, ала мъжът бе сляп за тяхната красота. Птичките, пеейки, отлетяха от гнездата си, ала той бе глух за тяхната мелодия. Стана от леглото си и грабна дрехите, хвърлени на пода. Макар да бяха смачкани и мръсни, той ги облече. Мина покрай лъскавата баня, без дори да я погледне. Огледалото в антрето също не го заинтересува. Излезе и тръгна към работното си място. По професия беше грънчар, работеше в малко ателие, което бе закупил преди години, недалеч от дома си.  Когато пристигна, с кой знае колко закъснение, бръкна в джоба си със студените си ръце и изкара ключа, вкара го в красивата старинна ключалка, декорирана с множество миниатюрни орнаменти, и отключи. По средата на ателието беше поставено грънчарското колело, а покрай него стояха мнозина вази и делви, купички и чашки, все едно позираха за хорските очи. Всяко едно от произведенията, бе ръчно боядисано и в последствие гланцирано. Пред едната стена, точно под прозореца, имаше малка масичка, също като тази на балкона на апартамента, върху която се виждаха разнообразни пигменти, няколко готови бои и някакъв къс хартия. Бавно пристъпи през прага на ателието си. Обикновено освен поръчките, които получаваше от множеството почитатели на работата му, той вдъхваше живот на своите идеи, но днес не чувстваше вдъхновение. Седна на колелото, но не успя да оформи нищо, дори и една купа. Изправи се. Съзнанието му все още бе окупирано от преживяното на предния ден. Поразходи се из работилничката със ситни нищожни крачки. Когато стигна до масичката, погледна към листа върху нея. На този лист, той бе нарисувал Далия, своята муза. Щом видя картинката си, яростта в душата му пламна. Рязко излезе от ателието и трясна вратата, без дори да я заключи. Не мислеше трезво, тръгна да върви безцелно из градчето със забързана, нервна крачка. Минаваше през локвите, все едно ги няма, крачолите му се окаляха да колената. Настъпваше охлювите без да му мигне окото. Желанието му за отмъщение го накара да забрави кой е той самият. Името му бе ангелско, ала дяволът си играеше с мислите му. Вървеше и не спираше да размишлява. Превърташе назад ужасния момент и го гледаше като на филм. Из главата му летяха хиляди мисли също като ято птици, ала нито една не можеше да кацне върху нажежената повърхност на неговото съзнание. Започваше да върви все по-бързо и по-бързо, сякаш всичко зад него изчезваше. Очите му, зачервени, вече не виждаха нищо, ушите му – не чуваха нищо. Не спираше да ходи с тежки стъпки, звукът от които ехтеше из улиците. След всяка негова крачка се чуваше силен, оглушаващ шум. Мъжът, изгубил всичките си сетива, продължи да върви, въпреки че скоростно наближаваше края на пътя. Улицата стигаше до ръба на реката. Водата беше студена, а нивото ѝ се беше покачило след дъждовете. Изведнъж всичко утихна…

        Щом пристъпи отвъд бордюра, човекът започна да се отделя от земята. Разстоянието между него и водата никак не бе голямо, ала Рафаел чувстваше, че всеки миг трае цяла вечност. Благодарение на това, той придоби възможността да разсъждава върху всичко случило се. В момента, в който се озова изцяло във въздуха, той получи просветление, а зрението и слухът му се завърнаха. Съзнанието му се изпълни със съжаление, което потуши огъня на повърхността, на която птиците в ума му вече можеха да кацнат – мислите му придобиваха смисъл и той започваше да ги усеща. Осъзнаваше, че отмъщението, което му пречеше да се храни и да спи и което го беше превърнало в напълно различен човек – противоположност на истинската му същност, в крайна сметка се обърна срещу него. Разбра че то никога не е правилният избор. В последните моменти преди да достигне водите на реката, той се запита:

– Защо трябваше да се стига до тук, защо просто не простих…?

#AmbassadorSchools

Автор: Тодор Иванов   11 ,,б'' клас